неделя, 17 октомври 2021 г.

Напускам себе си безброй пъти.Лутайки се не намирам път.  Не срещнах никой, след хиляди кръстопэти , не знам сега къде принадлежа.
За кой ли път започва този цикъл, върти се старо колело със стържещ звук. Пронизва мислите ми сякаш, възкръсват прашни спомени, погребани в тиха скръб.
Не идват сълзите за жалост да отмият пепелта от мен.
Пресъхнал извор е гласът ми. 
Беззвучен някак е смеха, 
зад топлите усмивки някой писъците чу ли?
Защо най-дълбоките ни рани невидимо кървят?

събота, 16 октомври 2021 г.

В залеза на лятото

 

Между  нас е есен-прашни улици и пожълтели листа. 

Ти обичаш тази есен-меко слънце и мъглява хлад.

Аз жадувам стихиен вятър, пречистващ дъжд, порой от чувства без театър...зова, копнея пороен дъжд.

Навън царува есен, притихнала, пред нея покорно прекланя се цялата земя. 

Аз съм лятна буря, идвам с тътен,

 след себе си оставям ведро- сини небеса.

А ти обичаш тиха есен. 

От това боли-

смирено обвивам се в мъгла. 

 

сряда, 6 септември 2017 г.


Всяка есен взима по-малко кестеняво от косата ми.
Щедро, Зимата запълва липсите. Малко скреж по устните, в погледа, тънък лед в усмивките и думите.
 Като снежинки се сипят обещания, като малка пътека се губя под тях.
 Снежинки, снежинки сипе с хиляди небето, топят се, изгарят топлите длани. Земята ги прегръща майчински  всичките, върху хладната гръд студа не боли, грижовно покриват я цялата.
 Красив е студът в белотата си. Прекрасна е Зимата в своята жестокост.,  Мъртвешки тихо е, а вият виелици, заличават следите ни,
 смръзяват годините.
 Не оставят след нас неплатена цена,
оставят в душите ни зима.

събота, 2 септември 2017 г.

Антика

                       
 Не съм скъп порцелан,
не ме докосвай вяло.
 Душата ми антика,
вехто огледало
 Отказваш да ме видиш,
не те виня въобще,
целуваш чужди мисли, а  сънуваш мен.
 Стапяш ме в обида,
 превръщам се в кристал,
пламъците жадни оформят ме в бокал.
 Ще те прилаская с вино,
ще заспиш смирен.
Жадно ще се пием и в пепел и в сатен.

неделя, 1 декември 2013 г.

Беше Тук

           

Беше тук - сега те няма.

Дали не ми се привидя,
дали не бе игра на светлината
със срамежливата тъма?
С очи потърсих те в мрака.
Усетих твоя аромат.
Така дълго те чаках
и молех се да се решиш
да споделиш с мене мрака,
изгрева да доведеш.
Молиш ли ме да избягам,
така познато непознат?
От теб, от твоите тайни,
от съня, в който себе си споделям с теб,
допълвам твоята пустота?
Не се боя
да сънувам с теб надеждата за утре,
нещастни братко по съдба.
Кървава ще е зората,
знам, че изморява ни денят.
Как самотни сме,
когато другите обичат този свят.

Моят свят




Аз съм свят от пепел
и разцъфнали лютичета,
късче лед сред покоя на вълните.

Аз безсрамно се усмихвам в мрака,
ала избледнява
името ми, ако не извикаш.

Искам празнотата да запълня с думи,
да бъда точица в безкрая,
да тичам боса по пътеки лунни,
да ме събужда всяка сутрин слънчева росата.

С пустотата нека да се слея,
да пия красота с жадни устни.
Вечер със залеза ще пея
как сутрин усмихва се небето.

Ще чакам сънена прегръдката на полумрака,
ще забравя, че за друго мога да копнея.
Аз съм дете на свободата -
не чакам утре,
днес живея!

сряда, 30 януари 2013 г.

Поет

         
Недокоснати умират римите.
В прашен здрач на хартия нахвърлени.
Неизплакани в тях са думите,
с счупен молив разсеяно писани.

Как ли музата проклета,
присядала е тихичко до стола ти,
взела е десницата ти в своята 
и разливала е в стихове тъгата ти.

Душата, разпалена от виното,
осветила редовете със надежда,
че ще чуят може би годините 
на младостта разцъфнала плахата соната.

А ти препрочиташ готовата поема,
усмихваш се разпалено и меко,
в очите ти залезът отседнал е,
през сърца от скреж 
прправя ти пътека.

сряда, 12 декември 2012 г.

Сирена

                                                         
Аз съм глупава русалка, увяхнал морски дар.Мен разкъсват ме погледи всякакви. И робиня съм, блудна съм, жалка съм знам щом продавам душата си за капчица щастие. Прокудена от свят незлоблив и цветен далеч от прозрачната морска вода, на мен носят ми само сълзите
 аромата и вкуса на дома. Затънала в кал и тиня, под дрипата къса, тясна прозира безсрамна плътта и росата на утрото с умисъл ясна отмива от косите от пясък праха. Опиянена от изгрева бих запяла, бих разказала на света щастливия вопъл на една душа изтерзана и как увехнали цветята в мечтите си цъфтят. Само зима е гласа ми, леден, беззвучен и ронлив и сякаш мислите ми чули, отговарят небесата с грохот и пелена от дъжд....

петък, 6 април 2012 г.

~_~dites-moi~_~

                                     
Не желая тишина. С тътена на Бурята съм силна и истинска съм само в Хаоса.
Шепота ти в писък ще  издигна, обичам да крещиш, да молиш и да искаш.
Ще отмия всяка мисъл за мълчание, в звуци ще се дави притихналото утро.
Оснтатъци от нежно осезание, притискат се в струните ми сутрин
Симфония в ритъма на пулса, две цигулки, протяжен валс на Сетивата.
Докосвам всяка нота, съшивам парченцата в мелодия.
Такава обича ме Съня ми, обичат ме сънувана наяве.

четвъртък, 8 март 2012 г.

След Стиховете

               
Все нещо недомислено остава.
 Като дим се промъква, смесва се с дъха ни.
Не от студ са вените студени, не от гняв кипи кръвта.
Не, не бягам просто тичам.
Не е суета, а страх.
Ако ме догониш, докъде ще стигнем.
Ако те настигна ще искам ли да продължа.
     ....                   .....           ....
Все нещо несънувано остава.
Недокоснато измъква се от мечтателния поглед.
Стъпвай леко Пепеляшке-
пантофките са стъклени, но могат да те счупят.

Напускам себе си безброй пъти.Лутайки се не намирам път.  Не срещнах никой, след хиляди кръстопэти , не знам сега къде принадлежа. За кой ли...