За кой ли път започва този цикъл, върти се старо колело със стържещ звук. Пронизва мислите ми сякаш, възкръсват прашни спомени, погребани в тиха скръб.
Не идват сълзите за жалост да отмият пепелта от мен.
Пресъхнал извор е гласът ми.
Беззвучен някак е смеха,
зад топлите усмивки някой писъците чу ли?
Защо най-дълбоките ни рани невидимо кървят?
Няма коментари:
Публикуване на коментар