Напускам себе си безброй пъти.Лутайки се не намирам път.  Не срещнах никой, след хиляди кръстопэти , не знам сега къде принадлежа.

За кой ли път започва този цикъл, върти се старо колело със стържещ звук. Пронизва мислите ми сякаш, възкръсват прашни спомени, погребани в тиха скръб.

Не идват сълзите за жалост да отмият пепелта от мен.

Пресъхнал извор е гласът ми. 

Беззвучен някак е смеха, 

зад топлите усмивки някой писъците чу ли?

Защо най-дълбоките ни рани невидимо кървят?

В залеза на лятото

 

Между  нас е есен-прашни улици и пожълтели листа. 

Ти обичаш тази есен-меко слънце и мъглява хлад.

Аз жадувам стихиен вятър, пречистващ дъжд, порой от чувства без театър...зова, копнея пороен дъжд.

Навън царува есен, притихнала, пред нея покорно прекланя се цялата земя. 

Аз съм лятна буря, идвам с тътен,

 след себе си оставям ведро- сини небеса.

А ти обичаш тиха есен. 

От това боли-

смирено обвивам се в мъгла.