Виртуоз

                                                   
Ето, улови и последната нота. От пианото капе свян...Биха се изчервили клавишите, ако можеха, ако знаеха, че докосвал си тази мелодия преди тях. Някъде там в безумните помисли умело спотайва се финалният тон. И напук на благонравната публика ти докосваш  твоята гола муза ...разсъбличаш мечтите й звук след звук. Гневно леят се нотите, ругаят, стенат, крещят...
Това не е просто музика, а дуел на фантазии. Ти си и фантома и принца, и зодей, и герой.
Под пръстите ти раждат се последните акорди- тихи и осезаеми като шепот,
 като целувка,
 като стон...

Гордостта е синя

                                                       
Синьо, отровното синьо в твоите вени, в моите вени, стича се коварно и живо от устните ни с кърваво презрение. Глухи и слепи удрят се звуците, забиват се в мен прости изречения. Грозно откровен си с моите илюзии. Като зло дете играя си с твоите фантазии...невинно посягам към копнежа в синьо. Промъквам се в нечии думи, за да ме чуеш. Безмислени, глупави думите бягат при теб. Присмиват ми се, мразят те. Гоним кулминацията, за да избухнем във времето, заедно или всеки по пътя си ... Ще се осмелиш ли да опиташ?

Sea LoVers

                                                                                                В~П

                                             

Без да искаш докосна  моите мисли, ненарочно те обичаха  те.До последното листенце есен те търсих в пожълтелите страници на моята история, в непорочното бяло на настоящето. Не откривам и помен от белезите, с  които щедро ме дари...ни следа от срам, нито капчица отчаяние. Ефирно, монотонно, моногамно, ледено безсрамие обгръща кожата ми. Ризница от страх и безчувственост срещу страсти и съблазни, срещу подли опити за допир. Ти пренаписа главната героиня в собствения и роман.
Сега доволно гледаш как твоята късокоса Рапунцел сломено заспива до самотата си.
Ти беше...
...аз бях...
Бяхме твърде малки, за да се oбичаме...
... сега е твърде късно.

                                                                                                                                                             

С посвещение...

Ако някога с ръцете си докосна звезда

бих откъснала от нея парченце за теб,

за да си върнат мечтите ти онова,

което отнел им е земния плен.

И когато към пропаст пращаш нежеланите мисли,

и разплакани скочат те от ръба,

ще разперя криле и ще ги хвана,

ще ти ги върна притихнали една по една,

за да им простиш и да ги обикнеш,

за да повярват в теб така, както вярвам аз !

                                                                              На Кубрат

Танцьори

                                       
Две напред, една назад. Музиката е за валс, но ние танцуваме танго.Длъжни сме.
Бягаме, плачем, крием се и отново попадаме в плен на ритъма. Жалки марионетки върху прокълнатия дансинг.Две напред,една назад...театрално страстни , а по природа дървени.
Сега разбирам обреченото ти сърце, мой невидим Арлекино, кухата болка на стаена притома.
В светлината на прожекторите невидимо е безсилието. Върти се плочата безпощадно, музиката не спира понасяме се грациозно, гледаме се...
Две напред, една назад... стига вече...

Phoenix

Изгарям и прераждам се, за да изгоря.

Възраждам се от пепелта, но не  умирам в пепел.

 В кървавите пламъци е моята сила и в кротката болка е властта ми.

Стапя се тленното под крилете от огън,

огъва се времето в затвор от безсмъртие.

Художник

                                               

Сапунени балони и шоколадови блянове.

Фигурката без контури съм в книжката ти за оцветяване.

Мразиш ме, защото нямам ясни очертания.

С четката ти, в самодоволство потопена, не би могъл по мене да рисуваш.

Щрих по щрих скицирал си ме гневно.

Сега безпомощно ме триеш от представите си.

Късаш листа, мачкаш го, хвърляш ме при глупавите грешки.

Нямаш нужда от своенравна муза.

С Дъх на Канела

Заключвай добре желанията си нощем.

 Не искам да осъмват  самотни на прага. Да ги стопля навярно би искал.
 Изгубих ключа, оставям вратата отворена. Нима повече мога да им дам?

В постелята ми няма място за чужди желания.

Искам твоите да бъдат наши.

Цвят: Избери си Цвят

                                       
Капка по капка изтича денят.Стича се по улеите, разлива се по улиците и вместо сбогуване оставя мокър блясък. Стъпкани и мръсни, останките от Днес плуват печално в помийната яма.

Оцелели по чудо парченца Меланхолия се забиват в подметките на Честния гражданин, за да му нопомнят колко глупаво честен е всъщност и други като него, сиво сиви хорица, мачкат уверено тъжната мисъл. Напук на безстрастното мълчание в камбаните удрят се нейните писъци.

 Без помен от цвят, все нюанси на сивото по лицата на хората,  в обложката на мислите, думите им в сиви краски, плановете още в зародиш сиви. Забранени от умората са погледи с друг цвят. Богата гама от най-актуалното сиво. Избери си нюанс преди да се включиш в модерното множество.

За Миг Оставам

  Красиви пустини. Пустини от лед, по-красиви от онези пясъчните. Нежелани стъпки по белия сняг. Мои или на вълците? Как да разбера толкова си приличат.

Вием заедно все една и съща песен, вълците заради пълнолунието, аз заради пълна лудост.

Топи ме безжаластно жаркия лед под студеното полярно слънце.

   Сега съм вода превърната в лед. Докосват ме нечии ръце, изтръпват, отдръпват се, за да сторят път на други. Желае ме Студа, притиснал ме е силно. Вече сме неделимо цяло, не искаме да се стопя. Желае ме Студа, би искал да ме целуне страстно. Но аз съм Вода какво разбирам от чувства, а какво разбира Студа от страсти?

   Не допускам светлината в прозрачния си дом, нека блъска по стените му. Блудница! Божество, пропъдено от всички вселени. Неизвергната, грешна, проклетнице в крехките ми обятия ли търсиш утеха? В молитвите ти откривам укор. Върви си, ласките ти ме убиват.

  За миг оставам замислена в думите. 

  Едно премигване и ще съм истинска- от плът и кръв.

Брайлово Движение

                                                         

Тълпата ме замъква към изхода. Настъпвам някого в опита си да предпазя друг, а единсвеното което виждам е асвалта под себе си.700 крачки по диагонал, 1400 вдишвания и една прозявка- това е пътят в работния делник. Какво щастие - утре е събота! Чудя се има ли умората почивен ден? Ама, че глупости, разбира се, че не. Отварям входната врата, заключвам. В къщи съм.
   Тупуркане на малки лапички по дървените стълби, значи все пак някой е буден. Посрещат ме две муцунки с накаляни мустаци и една наплашена до смърт гумена мишка.
Както всяка вечер масата е сложена, очаква ме студена вечеря в топла чиния. Десерта довършвам на две, на три пред компютъра. Вписвам се в skype, преглеждам си блога. Споделяме мисли или обсъждаме времето, приятно е, не усещам умората.
   Shut Down компютър, екранът заспива. Отмятам завивките, заспивам и аз.
 Не се плаша вече, когато изляза извън тялото си. Напротив, приятно ми е да се наблюдавам как спя докато летя из стаята.
 Тик -Так, минава дванайсет, Тик-Так-Тик...Говоря насън, какво ли сънувам? Стрелките се гонят, два без петнадесет. Дишам равномерно, сърцето ми бие в унисон с часовника.
Омръзна ми да се лутам между пода и тавана. Съзнанието няма нужда от сън, така че, лека нощ мое отпочиващо тяло. Минавам през стената, понасям се по улицата. Най-после, свободна съм!
   Обичам да седя в клоните на стария чинар, да надниквам в гнездата на птиците, да пея на малките им под съпровода на щурците. Заслушан в песента, закъснелият пътник се спира под короната му, сеща се нещо и се усмихва и само аз и чинарът знаем за тази усмивка.
  Дочувам  какво си говорят Кошмарите докато скитат. Понякога упътвам заблудил се страх. Ако има пълнолуние, събирам въздишки на влюбени, подреждам думи, превърнати в плач.
Често гоня пеперудени сънища или пък политам с тях.
Преди разсъмване, разказвам на Звездите колко прекрасно е в блясъка си Слънцето и докачам Луната на чест.
  Сънуват сетивата ми още минутка покой. Връщам се в себе си, за да ги събудя.
Нещо малко и пухкаво си играе с косата ми, телефонът звъни, `La chate mi cantare... `се чува от старото радио, кафето е готово... утро е!

В повече

                                      

Покажи ми твоята колекция от усмивки.

Имаш толкова много подарени и откраднати, а своите къташ скришом зад отгледалото.

Колко ли много отнасяш със себе си без да попиташ техния собственик? 

С толкова много усмивки, чужди и свои, украсил си дома си, живота си,  украсяваш и хората.

Аз също имам усмивки в излишък.
Грешно ли е, че копнея за твоите?

ЕЗИЧНИЦА

Ще избягам ли от теб-
ти си зла и нежна.
С жесток и тих укор 
ме връщаш пак.
Нямаш име ти си вездесъща,
самодива с леден дъх и огнен нрав.

Икона си пред теб се моля
в теб прелива целия копнеж.
Ти си изворът отровен,
от тебе пия без страх и свян.
Зловеща сянка, сън бездомен
в мен намиращ пристан-
нужна съм ти знам.

За миг дете си,
после пък старица-
измамата е любимият ти блян.
Теб мъката те забавлява 
в сърцето си не знаеш що е смях.
Невинна си като чистата отрова
 и коварна като скрит кинжал.

Ти си вярната до гроба,
блудница без срам и  жал.
Теб изгарят те на стълб позорен,
но светица си в нечий храм.
Душа безпътна, нежна лудост,
демонът белязан с чистота.
Ти си божество прокудено,
аз съм жертвата на твоя свят олтар.

Без предисловия

Страхувам се. Намирам теб, за да се пребориш със страховете ми. Не,не се опитвай да ме променяш!Аз мразя промените. Не се доближавай твърде много. Не искам да познаваш същноста ми,не злепоставяй моето прикрито Аз .Не искам да ме разбираш- искам да ме приемаш, без да задаваш въпроси, без да ме критикуваш. Искам, когато пожелая да си винаги до мен и да си тръгваш внезапно...искам да ти липсвам, защото страданието ти ме ласкае. Не ме съди, че никога не казвам `Обичам те!`. Аз се страхувам да чувствам ,забрави ли ? Но  ти си силен, ти си цялостен, ти можеш да обичаш и за двама ни.
  Не очаквай от мен да оправдая очакванията ти...
...и най-вече НЕ БЪДИ, за да не те откривам в страховете си .

Per Lui

                                   Вън вали, а в мен е тихо,

                                    

няма сълзи, пада само дъжд.
Отмиват се думите мълчаливо,
за да догонят безропотно  дъжда.
Дори с тътена на бурята е тихо…

Така мълчим,
когато лъжем се горчиво,
че не ни боли…не нас…не един за друг.

По прозореца ми ,за студа затворен ,
почуква леко мисълта за теб.
Ще влезеш ли, ако и отворя
или ще рисуваш със дъха ми скреж?

Помнят дланите ми още
онзи малък, таен булевард,
където  срещат се сенките ни нощем,
за да се разминат денем пак.

                            Да ме скриеш във съня си бих  желала…

Обещай ми да сънуваш всяка нощ.