Всяка есен взима по-малко кестеняво от косата ми.
Щедро, Зимата запълва липсите. Малко скреж по устните, в погледа, тънък лед в усмивките и думите.
 Като снежинки се сипят обещания, като малка пътека се губя под тях.
 Снежинки, снежинки сипе с хиляди небето, топят се, изгарят топлите длани. Земята ги прегръща майчински  всичките, върху хладната гръд студа не боли, грижовно покриват я цялата.
 Красив е студът в белотата си. Прекрасна е Зимата в своята жестокост.,  Мъртвешки тихо е, а вият виелици, заличават следите ни,
 смръзяват годините.
 Не оставят след нас неплатена цена,
оставят в душите ни зима.

Антика

                       
 Не съм скъп порцелан,
не ме докосвай вяло.
 Душата ми антика,
вехто огледало
 Отказваш да ме видиш,
не те виня въобще,
целуваш чужди мисли, а  сънуваш мен.
 Стапяш ме в обида,
 превръщам се в кристал,
пламъците жадни оформят ме в бокал.
 Ще те прилаская с вино,
ще заспиш смирен.
Жадно ще се пием и в пепел и в сатен.