Оловно тихо е, 

откакто спрях да те моля 

 да погледнеш към мен.

 Сякаш чужда, сякаш празна,  

като режещо парче стъкло, 

в мен препъваш се безсилен, 

разбивайки ме от парче на сто. 

 Сам на себе си простил си, 

 в моята прошка не търсиш лек.

Обичта ми ковеш във верига, 

всяка брънка от нея е мъртва мечта. 

Какво пожертвал си за мене, че искаш в отплата до смърт да горя?

Напускам себе си безброй пъти.Лутайки се не намирам път.  Не срещнах никой, след хиляди кръстопэти , не знам сега къде принадлежа.

За кой ли път започва този цикъл, върти се старо колело със стържещ звук. Пронизва мислите ми сякаш, възкръсват прашни спомени, погребани в тиха скръб.

Не идват сълзите за жалост да отмият пепелта от мен.

Пресъхнал извор е гласът ми. 

Беззвучен някак е смеха, 

зад топлите усмивки някой писъците чу ли?

Защо най-дълбоките ни рани невидимо кървят?

В залеза на лятото

 

Между  нас е есен-прашни улици и пожълтели листа. 

Ти обичаш тази есен-меко слънце и мъглява хлад.

Аз жадувам стихиен вятър, пречистващ дъжд, порой от чувства без театър...зова, копнея пороен дъжд.

Навън царува есен, притихнала, пред нея покорно прекланя се цялата земя. 

Аз съм лятна буря, идвам с тътен,

 след себе си оставям ведро- сини небеса.

А ти обичаш тиха есен. 

От това боли-

смирено обвивам се в мъгла. 

 

Всяка есен взима по-малко кестеняво от косата ми.
Щедро, Зимата запълва липсите. Малко скреж по устните, в погледа, тънък лед в усмивките и думите.
 Като снежинки се сипят обещания, като малка пътека се губя под тях.
 Снежинки, снежинки сипе с хиляди небето, топят се, изгарят топлите длани. Земята ги прегръща майчински  всичките, върху хладната гръд студа не боли, грижовно покриват я цялата.
 Красив е студът в белотата си. Прекрасна е Зимата в своята жестокост.,  Мъртвешки тихо е, а вият виелици, заличават следите ни,
 смръзяват годините.
 Не оставят след нас неплатена цена,
оставят в душите ни зима.

Антика

                       
 Не съм скъп порцелан,
не ме докосвай вяло.
 Душата ми антика,
вехто огледало
 Отказваш да ме видиш,
не те виня въобще,
целуваш чужди мисли, а  сънуваш мен.
 Стапяш ме в обида,
 превръщам се в кристал,
пламъците жадни оформят ме в бокал.
 Ще те прилаская с вино,
ще заспиш смирен.
Жадно ще се пием и в пепел и в сатен.

Беше Тук

           

Беше тук - сега те няма.

Дали не ми се привидя,

дали не бе игра на светлината

със срамежливата тъма?

С очи потърсих те в мрака.

Усетих твоя аромат.

Така дълго те чаках

и молех се да се решиш

да споделиш с мене мрака,

изгрева да доведеш.

Молиш ли ме да избягам,

така познато непознат?

От теб, от твоите тайни,

от съня, в който себе си споделям с теб,

допълвам твоята пустота?

Не се боя

да сънувам с теб надеждата за утре,

нещастни братко по съдба.

Кървава ще е зората,

знам, че изморява ни денят.

Как самотни сме,

когато другите обичат този свят.

Моят свят

Аз съм свят от пепел

и разцъфнали лютичета,

късче лед сред покоя на вълните.

Аз безсрамно се усмихвам в мрака,

ала избледнява

името ми, ако не извикаш.

Искам празнотата да запълня с думи,

да бъда точица в безкрая,

да тичам боса по пътеки лунни,

да ме събужда всяка сутрин слънчева росата.

С пустотата нека да се слея,

да пия красота с жадни устни.

Вечер със залеза ще пея

как сутрин усмихва се небето.

Ще чакам сънена прегръдката на полумрака,

ще забравя, че за друго мога да копнея.

Аз съм дете на свободата -

не чакам утре,

днес живея!

Поет

         
Недокоснати умират римите.

В прашен здрач на хартия нахвърлени.

Неизплакани в тях са думите,

с счупен молив разсеяно писани.

Как ли музата проклета,

присядала е тихичко до стола ти,

взела е десницата ти в своята 

и разливала е в стихове тъгата ти.

Душата, разпалена от виното,

осветила редовете със надежда,

че ще чуят може би годините 

на младостта разцъфнала плахата соната.

А ти препрочиташ готовата поема,

усмихваш се разпалено и меко,

в очите ти залезът отседнал е,

през сърца от скреж 

прправя ти пътека.

Сирена

                                                         
Аз съм глупава русалка, увяхнал морски дар.Мен разкъсват ме погледи всякакви. И робиня съм, блудна съм, жалка съм знам щом продавам душата си за капчица щастие. Прокудена от свят незлоблив и цветен далеч от прозрачната морска вода, на мен носят ми само сълзите
 аромата и вкуса на дома. Затънала в кал и тиня, под дрипата къса, тясна прозира безсрамна плътта и росата на утрото с умисъл ясна отмива от косите от пясък праха. Опиянена от изгрева бих запяла, бих разказала на света щастливия вопъл на една душа изтерзана и как увехнали цветята в мечтите си цъфтят. Само зима е гласа ми, леден, беззвучен и ронлив и сякаш мислите ми чули, отговарят небесата с грохот и пелена от дъжд....

~_~dites-moi~_~

                                     
Не желая тишина. С тътена на Бурята съм силна и истинска съм само в Хаоса.
Шепота ти в писък ще  издигна, обичам да крещиш, да молиш и да искаш.
Ще отмия всяка мисъл за мълчание, в звуци ще се дави притихналото утро.
Оснтатъци от нежно осезание, притискат се в струните ми сутрин
Симфония в ритъма на пулса, две цигулки, протяжен валс на Сетивата.
Докосвам всяка нота, съшивам парченцата в мелодия.
Такава обича ме Съня ми, обичат ме сънувана наяве.

След Стиховете

               
Все нещо недомислено остава.
 Като дим се промъква, смесва се с дъха ни.
Не от студ са вените студени, не от гняв кипи кръвта.
Не, не бягам просто тичам.
Не е суета, а страх.
Ако ме догониш, докъде ще стигнем.
Ако те настигна ще искам ли да продължа.
     ....                   .....           ....
Все нещо несънувано остава.
Недокоснато измъква се от мечтателния поглед.
Стъпвай леко Пепеляшке-
пантофките са стъклени, но могат да те счупят.

Лунно Пълнолетие

Радостта превръща сълзите ми във вино.
Опиянявам се от радост и сладостно потрепвам,
 разливам по усмивките нежности и рими.
Непозната, непозната....без следа от безнадежност,
замаяно пристъпвам в лунната жарава,
обгръща ме копнеж и страх по още нещо.
Омагьосана от ритъма танцувам без да спирам,
страшна лудост ме опива,
жарки сенки припламват  в мен да се скрият.
Непозната, непозната...
...и на себе си и на това огледало.

Парченца Шоколад...

                                               
Подарявам ти всички мои сини сърцетупкания, ако си готов за тях, 

                                                                        ако ги прегърнеш.

 Подарявам ти себе си в пакетче от думи, 

                             ако споделиш с мен всяко мълчание.

Обичай с поглед моята несигурност и няма да си тръгна.

Вричам се във вярност на всяко  нежно, малко твое `Искам те...`

но в замяна върни ми свободата и безмълвно ме обичай.

На Нея

                                                     
Тя оставя ли аромат на кафе върху устните ти сутрин...Усмихва ли се, когато се събуждаш...Смее ли се на шегите ти...Колко често те разсмива...Тя пилее ли разсеяно емоциите си пред теб...Разсъблича ли душата си, за да те примами...Кротка хищница или дива любима е Тя?
Ти целуваш ли клепачите й, когато е уморена...Топлиш ли ръцете й с дъха си, когато са премръзнали...Притискаш ли се до нея, ако се страхува...
Тя е невинна и чиста.Ти не я заслужаваш!

Ирис

                                                   
Едно Небе ни чака там горе и брои сълзите ни на Вселената духа. Твърде крехки сме, за да бъдем цялостни и твърде плахи, за да се допълваме. Мистича сила е пришила към душите ни сетива слепи и глухи за бунта на страховете ни. Затова  борим се с демони нощем  и не се боим от позорни клади. Ще се слеем със сенките настъпи ли утро, крачка назад в илюзорния мрак.
Ще наблюдаваме притихнали земното пробуждане докато Светлината наивно наднича в очите ни.Триизмерно е всяко мълчание, светове се разделят, залязват вътре в нас, за да оживеят през Ноща...и тогава в пелените на мрака преплитат се аури, изгарят надежди и се раждат безумия.
Добро и Зло сражават се рамо до рамо, защитават се взаимно, допълват се. Целта е обща: да противостоим на Статичното. Няма победители, нито победени. Прах и вечност очакват ни в края на битката.
Прах и вечност са звездите, чакащи Прераждане...

Виртуоз

                                                   
Ето, улови и последната нота. От пианото капе свян...Биха се изчервили клавишите, ако можеха, ако знаеха, че докосвал си тази мелодия преди тях. Някъде там в безумните помисли умело спотайва се финалният тон. И напук на благонравната публика ти докосваш  твоята гола муза ...разсъбличаш мечтите й звук след звук. Гневно леят се нотите, ругаят, стенат, крещят...
Това не е просто музика, а дуел на фантазии. Ти си и фантома и принца, и зодей, и герой.
Под пръстите ти раждат се последните акорди- тихи и осезаеми като шепот,
 като целувка,
 като стон...

Гордостта е синя

                                                       
Синьо, отровното синьо в твоите вени, в моите вени, стича се коварно и живо от устните ни с кърваво презрение. Глухи и слепи удрят се звуците, забиват се в мен прости изречения. Грозно откровен си с моите илюзии. Като зло дете играя си с твоите фантазии...невинно посягам към копнежа в синьо. Промъквам се в нечии думи, за да ме чуеш. Безмислени, глупави думите бягат при теб. Присмиват ми се, мразят те. Гоним кулминацията, за да избухнем във времето, заедно или всеки по пътя си ... Ще се осмелиш ли да опиташ?

Sea LoVers

                                                                                                В~П

                                             

Без да искаш докосна  моите мисли, ненарочно те обичаха  те.До последното листенце есен те търсих в пожълтелите страници на моята история, в непорочното бяло на настоящето. Не откривам и помен от белезите, с  които щедро ме дари...ни следа от срам, нито капчица отчаяние. Ефирно, монотонно, моногамно, ледено безсрамие обгръща кожата ми. Ризница от страх и безчувственост срещу страсти и съблазни, срещу подли опити за допир. Ти пренаписа главната героиня в собствения и роман.
Сега доволно гледаш как твоята късокоса Рапунцел сломено заспива до самотата си.
Ти беше...
...аз бях...
Бяхме твърде малки, за да се oбичаме...
... сега е твърде късно.

                                                                                                                                                             

С посвещение...

Ако някога с ръцете си докосна звезда

бих откъснала от нея парченце за теб,

за да си върнат мечтите ти онова,

което отнел им е земния плен.

И когато към пропаст пращаш нежеланите мисли,

и разплакани скочат те от ръба,

ще разперя криле и ще ги хвана,

ще ти ги върна притихнали една по една,

за да им простиш и да ги обикнеш,

за да повярват в теб така, както вярвам аз !

                                                                              На Кубрат

Танцьори

                                       
Две напред, една назад. Музиката е за валс, но ние танцуваме танго.Длъжни сме.
Бягаме, плачем, крием се и отново попадаме в плен на ритъма. Жалки марионетки върху прокълнатия дансинг.Две напред,една назад...театрално страстни , а по природа дървени.
Сега разбирам обреченото ти сърце, мой невидим Арлекино, кухата болка на стаена притома.
В светлината на прожекторите невидимо е безсилието. Върти се плочата безпощадно, музиката не спира понасяме се грациозно, гледаме се...
Две напред, една назад... стига вече...